110 г. от рождението на Илия Габровски, краевед с изключителен принос за Габрово
×
![]()
110 г. от рождението на Илия Г
ЕЛЕНА КОЛЕВА, НЕЗАВИСИМ КРАЕВЕДИлия Габровски е роден на 14 август 1904 г. в Габрово. Той е син на габровския опълченец Иван Габровски. Завършва Априловска гимназия в Габрово и Учителски институт в Шумен (1928 г.).
Наред с учителската професия, която практикува в Габрово – Първа прогимназия „Радион Умников“ и Трето основно училище „Цанко Дюстабанов“, Илия Габровски преподава в севлиевските села Бериево и Градница, в с. Брестник, Пловдивско.
Пребиваването на Илия Габровски извън Габрово насочва неговото внимание към непознатите български легенди, които той започва с изключителен ентусиазъм да събира.
Като уредник на музея при Историографско дружество „Габрово” Илия Габровски има възможност да се запознае с делата на изявените габровци, традициите и бита на старо Габрово.
Спокойно можем да определим Илия Габровски като достоен наследник на великите габровски краеведи Васил Априлов, братя Гъбенски, д-р Петър Цончев. Името на изтъкнатия краевед Илия Габровски носи габровското краеведско дружество, активен инициатор на различни и разнообразни краеведски прояви.
Краеведът Илия Габровски е автор на повече от 700 исторически статии. Изследвал е повече от 200 фамилии, на които е съставил родословни дървета от Габровско, Севлиевско и околните села.
Първият публикуван сборник с краеведски изследвания на Илия Габровски е „Легенди за габровския край“. В книгата са отпечатани 66 легенди и предания за местности и хора от Габрово и от габровския край, събрани от автора в продължение на десетилетия. От тях 18 са легендите за цветя, а 4 са посветени на животните.
„Легенди за габровския край“ са отпечатани 20 години след кончината на Илия Габровски през 2002 г. по повод неговото удостояване посмъртно със званието „Почетен гражданин на град Габрово“.
Плод на дългогодишни проучвания на Илия Габровски е и книгата „Бележити хора и събития от Габровския край”, която ни запознава с редица известни и по-малко известни габровски личности и някои по-любопитни исторически събития, случили се в Габрово. Сборникът излиза през 2003 г.
Лично Илия Габровски разпределил своите материали в четири раздела:
„Палмата на първенството в Габрово и България” – 90 очерка за бележити българи, родени в Габрово и габровския край, имали шанса да бъдат първи в своята област.
„Сенки от миналото” – забавни и интересни случки от живота и ежедневието на забележителни стари габровци.
„Исторически разкази” ни връщат в героичните години на XIX и началото на XX век, за да не забравяме героизма на Васил Левски и неговото пребиваване в Габрово. Разкази за Раковски и Бачо Киро в Габрово, подвига на Цанко Дюстабанов и Еким Цанков, за ген. Скобелев, ген. Радецки и много други.
„Семейни разкази” представляват спомени за семейството на Илия Габровски и неговите родственици.
При Габровото дърво
Пътят криволичеше край бистрите и струйни води на река Етър. По стария разнебитен калдъръм лениво се движеше нагоре към Балкана закъснял керван от биволски коли. Накрая едва креташе изоставена кола. Рачо бързо я настигна.
- Добра стига!… Не ще минеш Балкана с тоя куц бивол.
- Дал Бог добро!… Кутсуз ден, момче, голяма беля ме сполетя. Чудя се и се мая какво да правя? Обося добичето по пътя. Падна му петалото и си направи копитото. Боли го , пък не е малко и товара – 1 000 оки сол.
Рачо погледна очите на брезия бивол и видя сълзи, а по камъните капки кръв по камъните.
- Боли го горкото, сили се добичето, но не му спори. Виж струйките кръв по калдъръма.
- Ех, лошо! Пък и далече е Стара Загора. Карам сол от Свищов. Не е да оставиш насред пътя. Пари струва, не е шега!… При тия думи кираджията свали калпака си, избърса насълзените си очи и въздъхна дълбоко.
- Не се ядосвай, чичо! Нали ще нощувате на Падалото? Утре заран ще я наредим. Чакам те там!…
И Рачо шибна коня си отби се по друма и зави по пътечката на честата гора .
На сутринта, рано в зори, Рача Ковача пристигна на уреченото място. Намери снощния кираджия и слезе от коня. Свали дисагите и извади ковашкия тагар с петалата, гвоздеите и всичките му ковашки инструменти. Чак тогава разбра кираджията снощните му думи.
- Пак беля!… Няма въже да го спънем.
- Добичето е умно. Гледай сега как ще го подкова, без да го връзвам. То разбира, че ще му помогнем и няма да рита, няма да шава.
И Рачо уми с някакъв илач болното копито, изряза част от него, намаза го с мехлем и най – после подкова без мъка бивола. Стана той и стъпи на болния си крак. Зарадва се непознатия кираджия, извади от пояса си привързаната на шията си кесия и му подаде един ирмилък.
- Нямам повече. Заслужаваш за това добро цяла жълтица.
Но Рачо него взе и рече:
- Скътай си го. Това го направих най–много за хаир и здраве на животното.
- Не може така. Труд си положил път си трепал и желязо си изразходвал. Как тъй без пари?
- Не го давам ирмилъка на тебе, а на бивола. Купи му с него кърма и го храни, за да му мине.
Кираджията се учуди и слиса от думите на непознатия до тогава ковач и поде:
- Слушай, момче, много свят съм видял, много люде съм срещал, много земи съм кръстосвал, но като тебе човек не съм срещал. Аз нямам жълтици да ти дам, но твоите ръце и твоето сърце са цяло богатство. Аз ще ти дам само един съвет, та и на оня свят да ме поменуваш! Я да вземеш да слезеш тука на пътя, че си направи ковачница, та хем добро ще правиш, хем пари ще печелиш с твоя златен занаят. Какво си се покачил горе на баирите ковачлък да правиш. Тука, тука слез и не ти мющерии да търсиш, а те да те търсят!
Де да е на мене тоя занаят, че да гледаш само как се печелят пари!… Като гергьовски дъжд ще капят жълтиците в джоба на ковашката ми кожена престилка, че калдаръм от тях ще направя от Тракия до тука… - шеговито каза кираджията, който напълно промени вчерашното си мрачно и плачевно настроение. - Тук е моста между Тракия и Дунава. На тоя мост курдисай и чалаштисвай! Подковавай обоселия добитък, поправяй счупените коли и си гледай кефа. Само да си здрав да чукаш и да знаеш – гайле за работа не ще имаш през живота си. Ще се натискат и трупат мющериите ти като цигани на Задушница или като мухи на мед и ти едва ще сколасваш да им услужваш. Нали знаеш – просяк на мост свири, а ханджия и кръчмар при мост стоят!
Кираджията извади пръстена луличка, напълни я с тютюн и я запали с чакмака. Смръкна радостен и доволен от нея, като покани и Рача, но той отказа.
- Пък и друго ще ти кажа, ако не си намериш мома от вашия край, ела в село. Имам само една дъщеря, пък трима сина и ако не й излезе късмета до тогава, ще ти я дам. Аз се казвам Иван Румънчето от с. Оряховица, Старозагорско. Да не мислиш, че съм румънец? Не, тъй ми викат, защото съм скитал много време из Румънско – дюлгерлък да правя, пари да печеля, семейство да храня. Спечелих много пари, но ортаци ми ги изядоха. И от баш майстор станах сюртук кираджия. Хайде с добро си остани! Благодаря ти много, много!
Тракиецът зажегли биволите и потегли. Биволът не куцаше вече. Рачо Ковача го изпрати с очи чак до завоя, докато се скри нагоре във вековната гора. И дълго-дълго мисли на пътя за това, което му каза старият кираджия…
Един ден Рачо слезе от родното си село Боженци и с брадва в ръка, с торбичка на рамо пак на Падалото. Обходи го надлъж и шир, но не му хареса. Беше открито и ветровито. Мина на десния бряг на реката и се отправи към буйния извор в гората и си каза:
- Тук ми е мястото! Вода и гора, друм и река, слънце и завет, какво по-добро от това да избирам. Защо да не сляза!… Нямам си горе нито баща, нито майка, само един чичо изедник, който всичкия ми имот заграби, че уж ме е отгледал и отхранил. Пък аз цял живот му слугувах! Когато размишляваше за мястото, където да построи ковачницата, той чу шумолене из честата гора, озърна се… През нея бавно вървеше мечка. Рачо се изплаши, въпреки че държеше брадвата в ръката си. Скри се зад един дебел габър и затаи дъх. Мечката отиде до извора, напи се с вода, поогледа се наоколо и продължи пътя си надолу из дола. Само чупещите съчки под краката й отекваха в горската пустота.
Страшно място, зверско обиталище, как ли ще се живее тука? – си помисли той и отпусна брадвата. Седна да закуси. Спомни си думите на тракиеца, събра сили и се окуражи. Мечка страх, мен не страх!… – каза си той, плю на мазолестите си големи длани и почна да сече вековни габъри, та място да стори и нова ковачница да строи… Западаха те като снопове под острата му брадва и мускулестите му ръце. Остави само един голям и строен габър, който го спаси от мечката. Той беше стар, като Стара планина, а бял като пенливите води на Етъра. Него пожали и остави, за да му е другар, баща и майка, да му бъде в новото поселение. После зацепи белите габърови трупи. От тях направи под грамадния габър колибата, покри я с плочи. Когато я изкара, седна край пътя да си отдъхне и да се порадва, че сам, без ничия помощ, с двете си собствени ръце я направи. Душата му беше пълна с радостни чувства, а сърцето му – с вяра и надежда за едно хубаво бъдеще!… Погледна високия габър, извисил клони към синьото небе, който като баща закрилник със зелени криле ща го пази в схлупената ковачница от бури и дъждове, от беди и зверове… И му стана драго и весело.
- Сега трябва само кепенци и врата да измайсторя, огнище, наковалня и мях да туря и ще стане ковачница по-хубава от старата ми на село.
След седмица песента на чука заехтя из глухата девствена гора и син дим без комин се разнесе към небето на тънки ленти.
Прочу се Рачо Ковача навред, че беше най-добър, най-изкусен майстор. Кираджии от Тракия и Мизия, от Влашко и Анадола, разнасяха славата му. През много градове, край много ковачи минаваха, но при Рачо Ковача, при Габровото дърво добитъка си подковаваха. Там отсядаха да починат и вода да вземат в големите бъкли, там да нощуват, край накладени буйни огньове, там да подковават обоселия добитък. Само Рачо Ковача при Габровото дърво знаеше тайната да залива счупени коси и сърпове, да клепи палешници и брадви, така да ги закалява, че с години да ги коландрят. Пък беше и добър лечител на добитъка. Пипне ли болно добиче, не се оставя, докато не го излекува. Пък и много пари не вземаше. Често казваше:
- Добрият майстор не работи само за пари. Не се живее с пари, а и за име и с добро.
Често пъти кираджиите и гурбетчиите нямаха пари да му платят, а той не се гневеше, ще се усмихне и ще им каже:
- Е, като нямате, здраве да е! Душа не мога да ви взема, я. Като спечелите и като се върнете, ще ми платите.
Славата му стигна чак до търновския паша. И той го покани уста налбантин да стане на спахийските коне, но Рачо отказа:
- Охо, да има да взема! Здраво да му кова конете, та още по-здраво да ни тъпчат сеймени и заптиета, спахии и сеизи. Още да робуваме и гладуваме! Не! Няма да ида!
* * *
Когато умря дядо Рачо, погребали го при ковачницата му, при Габровото дърво, а не при баба Яна – тъй заръчал старецът – да му шумят и пеят чукът и наковалнята, както цял живот са му пеели.
Преживял много векове прочутият личен габър. Поколенията на дядо Рачо едно след друго умирали, но той стоял горд, велик дълги години… за спомен и приказ… Но дошъл и за него смъртния час. Изсъхнал, изнемощял от старост и един ден бури и трескавици го повалили на земята. Паднал на друма и препречил пътя. Но никой на посмял да го вземе или премести. Пътят отместили, но него оставили на прах да стане и да се разпръсне навред, та легенди за стари времена да разправя и име на един град да остави…
Всичко това тече… Всичко се променя… такъв е вечният закон! Минаха години, векове… Някога Рачо беше сам, с тракийката Яна станаха двама, после трима, четирима… По-късно при тях слязоха нови пришълци от околните колиби. Направиха хан, кръчма, дюкян, после други построиха мелници, тепавици, по-късно чаркове…
И селището под Габровото дърво стана Витлеем за българското образование с първата гимназия у нас, която Априлов нарече „Денница на българското образование”. И се стекоха поклонници от цялата ни татковина не за „младенеца от Палестина”, а за „младенеца – гимназия”. От нея те черпеха наука и светлина, за да ги разнасят с нестихващ устрем по всички краища на България. И стана разсадник на наука, просвета и култура.
Сега израснаха нови заводи и комбинати и замени се Рачовия ръчен чук с електрически чук, водното пясъчно точило с електрически шмиргел, по-твърдо от стоманата и диаманта. Дойдоха и други люде от далечни места от цялата ни Родина да работят и да се учат, да творят една нова индустриална културна история, да градят един нов грамаден град. От една ковачница станаха десетки фабрики, от една къща – 4 000 сгради, от един човек – 40 000 души. И името на селището се промени през вековете от уста на уста. От при „Габровото дърво”, стана Габровото и най-после – Габрово.
Някогашният габър – кръстник на града, е днес на прах, ковачницата – един спомен, а Рачо Ковача – една легенда. Но той още живее, сътворен от желязо и цимент като голям истукан, кацнал като баща-орел на още по-голяма скала – „Грамадата” – упорит и твърд като нея. Изправил мощен стан, той още кове и твори едно динамично бъдеще и светло настояще. Следи като грижовен баща живота и труда на своите чеда и гледа дали са верни на неговите завети, които той някога им завеща при „Габровото дърво”.
Народът кръсти новия мост „Рачовия мост”, за да заличи името на стария „Конашки мост”, моста „Игото” като название на едно черно, робско минало.
Рачо и Яна още живеят в кръвта на потомците си. Слели някога в едно две кърви – студената и спокойна кръв на балканджията с топлата и буйна кръв на тракийката. Смесили в едно две души – практичния и предприемчив дух на планинеца с романтичния и трудолюбив дух на полянеца, от тях се роди ново поколение, още по-ценно, още по-достойно от своите деди.
Ето защо габровци смятат Тракия за втора своя родина. Те я кръвно и искрено обичат, защото тяхната прамаика баба Яна е от там. В техните жили тече не само тракийска кръв. Затова в миналото са ходели тъй много на романя по жътва. И там тракийци ги посрещат не само като помагачи, но и като втори роднини. Затова се е борил тъй пламенно и Чардафон в 1885 г. за присъединяването на Тракия към Майката България.
И днес градът на Рачо Ковача стремглаво расте и бързо лети с крилата на времето и все напред и нагоре… върви към щастие и възход, победи и слава, защото на неговия написан герб стоят заветните думи: „Трудъ и постоянство. Расте и не старее.” И става все по-голям и по-красив от вчера.
Достойните потомци на Рачо Ковача, пестеливи и трудолюбиви, свободни и горди, честни и верни на неговия завет, усилено строят един нов град, един нов живот по двата бряга на сребристата змийска снага на река Янтра, прострял се километри далеч от неговия стожер – „Габровото дърво”.
И сега габровци разправят една чудна и сладка легенда за своя основател, а самите те след столетия, отдалечени от действителното настояще, ще бъдат една още по-чудна легенда в далечното бъдеще, легенда, в която нашите потомци ще разправят с признателност и ще пеят с благослов за днешните чудни жители и строители на Габрово.
