До Атон и обратно - 132 часа с Георги Трендафилов

От днес, в продължение на няколко броя, ще публикуваме пътеписа на доц. д-р Георги Трендафилов от Габрово „До Атон и обратно“. Снимките са на автора.

Понеделник, 3 юни. Тръгвам малко след 7 часа сутринта. Предстоят ми около 560 km този ден. Имам резервация за хотел в Уранополис, която е валидна до 20 часа. Но трябва да стигна по-рано, защото не погледнах в интернет къде точно се намира хотелът. Успокоява ме това, че Уранополис е малък град, такъв е поне в спомените ми от 1979 г. и едва ли ще ми отнеме много време, за да го намеря.
До Момчилград нищо особено, освен може би това, че много още има да се желае за указателните табели по българските пътища. Разполагам със стари карти на България и Балканския полуостров и в общи линии се съобразявам с тях. Посоката ми е Златоград, а оттам през граничния пункт „Св. Св. Константин и Елена” - към Гърция. Вече почти оставил Момчилград зад гърба си, решавам да попитам за пътя до Златоград. Отговориха ми: „И оттук ще стигнеш, но пътят е много лош. По-добре се върни 10 km назад и хвани пътя за Джебел, а оттам за Златоград”. Отговарям им, че по моята карта няма път между Джебел и Златоград. Да, но вече имало. Послушах съвета на хората, върнах се, хванах пътя за Джебел, а оттам и за Златоград. Родопите тук са много красиви. Пътят не е лош, на места е и доста добър, а край него има и много чешми с течаща планинска вода. Наложи се да спра, за да изнеса една голяма костенурка от пътя, където лесно можеше да бъде премазана. Когато я вдигнах, засъска предупредително, явно не осъзнаваше доброто, което исках да й сторя.
Стигнах до Златоград. Оттам до граничния пункт пътят е твърде тесен и стръмен, а завоите следват един след друг. В сравнение с този, пътят Габрово - Шипка изглежда като магистрала. Пунктът се обслужва само от българи – никакви формалности, определено бяха любезни. От другата страна пътят е същият, дори още по-тесен и стръмен – така продължава 23 km. Видях го от една табела до хубава чешма, където спрях за отдих и лек обяд. Минаваше 13 часа. Вече по по-равен път продължих до Ксанти. Изненадах се, защото очаквах някакъв малък град. Напротив, това беше голям и хубав град. Горе-долу оттук започна информационното затъмнение и по гръцките пътища. Без табели, объркващи табели, оставаш в невидение дали се насочваш към магистралата Egnatia Odos (E2 и E90) или по нормален път (А2), който в някои участъци си е истинска магистрала. Така продължава до Кавала, а след това и до Аспровалта. Кавала поднася поредната изненада, която разбива моите представи от 1979 г. Много красив бял град, ширнал се нагоре по склона, но повече край морето. Хубав плаж, летният сезон е започнал, много плажуващи и къпещи се. Спрях се да им се порадвам и малко да им позавидя, защото осъзнах, че пак съм тръгнал без бански (за трети път при подобни пътувания), а и времето напредваше. Движението в Кавала бе много бавно – голям брой светофари, всеки от които те задържа дълго време (поне на мен ми се струваше така). Но пък си струва да видя отново внушителния древен аквадукт, строен от Филип Македонски, който сега мога да кажа, че едва ли отстъпва много на тези, които съм видял в Истанбул, Сеговия или Лисабон.
Криво-ляво стигам до Аспровалта и спирам да се осведомя за пътя по-нататък. Питам млади мъж и жена с момиченце говорят ли английски. Говорим, отговарят ми те, но по-добре давай на български. Тук са на почивка, морето е хубаво, доволни са. По тяхна, по-нова карта, уточнявам пътя си по-нататък. Трябва да стигна до Ставрос, а оттам вече да се спусна на юг към Иерисос и моята цел Уранополис. Достигам я. И това градче се е ширнало покрай морето и далеч надхвърля онова, което беше през 1979 г. Дълга плажна ивица, плажуващи и къпещи се (от написаното дотук се досещате, че времето беше прекрасно).
Хотела намирам лесно. Той е в самия център. Посрещат ме любезно. Обясняват ми кое къде е. Когато се настаних, наближаваше 19 часа. Известен проблем е къде да оставя колата. Там трябва да престои четири дни. Не след дълго успявам да я паркирам (но не и без усилия) на две преки от хотела. Спокойно правя разходка из градчето – покрай многото магазини (главно за сувенири) и ресторанти, до пристанището и до офиса, където рано сутринта трябва да взема разрешението (всички използват гръцкото му име – диамонитирио) за влизане в монашеската република Света Гора Атонска.
Връщам се в хотела, вземам си душ, отпускам се и изведнаж усещам, че съм изморен. И тогава откривам колко хубав балкон имам над двора на хотела. Всяка стая си има обособена част от него, обзаведена с маса, застлана с чиста покривка и два стола. Вече захладнява. Решавам, че никъде няма да намеря по-хубаво място от това, а си имам хапване, ракийка и бира, които вече бях сложил в малкия, но добре замразяващ хладилник в стаята ми. Извадих каквото имам, хапвам и пийвам, и си мисля колко ми е хубаво сега, без да давам и пет пари за онова, което ме очаква през следващите четири дни (обикновено това е максималният престой, който диамонитириото дава).
Вторник. Офисът, който издава разрешенията, отваря в 07:30 часа. Отивам поне пет минути по-рано, но той вече е отворен и приема бъдещите поклонници. Без никакво забавяне получавам своето разрешение, за което заплащам 25 евро. След това се връщам в хотела за закуска. За разлика от други малки семейни хотели, тук закуската е много разнообразна и обилна – не липсва нищо от онова, което големите хотели предлагат. Разделям се с любезните домакини, казвайки им, че ако се върна тук, отново ще потърся техния хотел. Отправям се към пристана, където фериботът вече чака. Кратка проверка на диамонитириото и паспорта и се качвам на горната палуба, която бързо се пълни с народ. До тръгването на ферито тя се напълни така, че далеч нямаше седящи места за всички – една смесица от духовни и цивилни лица, само мъже, която може да се види единствено тук. А те са толкова много, че уж приетото правило разрешения да не се дават на повече от 100 човека на ден явно не се спазва. Най-голямата атракция по време на пътуването ни представиха чайките. Летейки с красиви кръгове около кораба, те със завидно умение хващат във въздуха подхвърленото им парче хляб, а по-смелите го грабват с човка направо от ръката на хората, които го вдигат над главата си.
Моето морско пътуване бе кратко – около един час – до първата спирка на ферито към главното пристанище Дафни. Това е Джованца (или Йованца), пристанището на сръбския манастир Хилендар. Имам предварителна информация, че от манастира до пристанището пътува автобус, който докарва и откарва поклонници при всяко идване на ферибота. Това се потвърждава и аз се настанявам в автобуса, който поема бавно към Хилендарския манастир. Оказва се, че съм единственият несърбин сред новопристигналите. Те са организирани в две-три групи, които бързо се отправят към архондарикиона (или гостоприемницата) – място, което съществува във всеки атонски манастир. В него се приемат новопристигналите. Аз няма да спя в манастира, дори не мисля да оставам много дълго там, защото моята следваща и по-важна цел през този ден е българският манастир „Свети Георги Зограф“. След като разгледах манастира и направих снимки, попитах един монах как мога да стигна до нашия манастир. Отговори ми, че в 12:20 часа автобусът отново ще потегли към пристанището, за да посрещне обратния курс на ферибота. Каза ми, че шофьорът ще ме остави на пътя на място, откъдето мога да хвана пътеката за манастира „Зограф“. Имаше още време. Заприказвахме се със сърбин, който е обикалял атонските манастири цял месец и научавайки кои манастири смятам да посетя, ми дава някои съвети,  които по-късно наистина  се оказаха полезни.
Казва ми, че пътеката между манастирите „Зограф“ и „Констамонит“ е много комплицирана (той самият се е лутал с часове по нея) и ми препоръчва да не я търся, а да сляза до пристанището на нашия манастир, а оттам да поема по пътя за Констамонит. Казва ми още да не търся и пътеката между Констамонит и следващия манастир в моята програма – Дохиар, а отново да се спусна до брега на морето, след което да хвана пътеката за Дохиар.
Разбрахме се с шофьора на автобуса да ми спре, където трябва. Потеглихме, но нещо ми подсказваше, че ще забрави. По едно време спря, обърна се към мен и ми каза: „Забравих, мястото е на един километър зад нас”. „Нищо, ще се върна и ще го намеря” – казвам му аз. „Недей, казва ми, слизаме до арсаната (пристанището) и веднага се връщаме обратно; тогава ще ти го покажа.“ Така и правим. Когато стигаме арсаната, фериботът още не е пристигнал. Решавам, че не ми се чака, дори и само 15-20 минути, и се осведомявам дали може да се стигне от Хилендарското до Зографското пристанище по брега на морето. Отговориха ми, че може и сбогувайки се с досегашните ми спътници, поемам по брега към арсаната на „Зограф“. Интересно ми е, наблюдавам камъните, по които вървя, дори си вземам няколко, които ми харесаха. Не много далеч от мен, в съседния полуостров Ситония, започва да се святка и гърми и ясно се вижда къде вали. Но поне засега не и при мен.