Рубин Стойков разкрива името на първия заселник в днешния квартал Радеци - Дяно по прякор Прасето

Край Червен бряг от векове е вървял Малкия друм стария римски път от Северна за Южна България през Шипченския проход. Край Габрово този път вървял под Градище, Извора (под училището „Ран Босилек“), източно от Киселчова могила и излизал на Червен бряг.
Проходът е бил познат на народите от древността. Предполага се, че през него е минал Александър Македонски в похода си срещу трибалите (трибали - една от тракийските племенни общности, населявали земите между Стара планина и реките Морава, Дунав и Искър) през 335 година преди новата ера. Според по-нови проучвания обаче последният е минал през някой от проходите в Източна Стара планина. Оттук са минали и келтите, които в края на трети век преди новата ера са образували в нашите югоизточни земи своя държава със столица Тиле. През 250 година след новата ера оттук е преминал и римският император Траян Деций, който водил битки с нахлулите в Мизия готи. Всички тези преминавания обаче са въпрос на предположения, няма реални доказателства за тях.
Руската армия се запознала с Шипченския проход по време на руско-турската война от 1806-1812 г. Тогава отрядът на княз Вяземски през 1810 година превзел Търново и Габрово, а отделни части стигнали до Казанлък.
По време на другата война между Русия и Турция през 1829 година граф Павел Димитриевич Киселев стоял в Габрово цял месец. В доклада си до командващия военните операции в България Иван Дибич - Забалкански той пише, че пътят през прохода бил стръмен, неравен и в много лошо състояние.
Шосето било поправено през 1837 година при посещението на султан Махмуд в Габрово. Втори ремонт бил извършен през 1846 г., когато в града дошъл синът му Абдул Меджид.
В района на Червен бряг пътят вървял през местността Слатината и после през Сръбските колиби и Ковашката калдарма. След като преминел височината Узун укуш (Дългата стръмнина) и прехвърлял прохода, старият път отивал към Августа Траяна (Стара Загора), Адрианопол (Одрин) и Константинопол.
Местността Сръбските колиби получила името си от сръбските пленници през Първата световна война, за които бил изграден на това място лагер. Вероятно са работили по ремонти на пътя.
„Бях още дете - разказваше Кънчо Стефанов през 2008 г., местен жител, роден 1935 г. - В село имаше една възрастна жена, Минка Христова се казваше. От нея съм чувал, че помнела, когато веднъж прекарвали сръбски войници на път към лагера. Един от пленниците се бавел и не искал да върви. Тогава войник от конвоя му отсякъл главата със сабята си и тя се търкулнала на земята.“
Ковашката калдарма е получила името си при други обстоятелства. През първата половина на XIX век населението на Габрово било задължено да отработва пътна повинност - ремонт на пътя през прохода. Вероятно е било при някое от двете преминавания на турските султани. На ковачите от града се паднал участъкът над днешния Червен бряг. Така последният получил името си, запазено и досега. Според известния в миналото български историк Васил Аврамов обаче думата „калдарма“ не е турска, а има друг произход и означава военен път. Името срещаме и в народната песен от околните села със следния текст:
„Пустия Христо Калинков,
откак жандарин постъпи,
откак си форма облече
много бакали завлече.
Хубави моми изгори
горни и долни бакойски,
трето село баювски
изгори Христо запали.
Бре гиди Станка Цонкова,
Станка по чердак ходеше
и на майка си думаше:
- Я излез, мамо, погледни
към Ковашката калдарма.
Иде ли Христо Калинков
и пощата върви ли с него“.
Христо Калинков бил от Зелено дърво. Живеел в долната махала. След Освобождението на България работил стражар в полицията на град Габрово.
Над Червен бряг през турско имало беклеме. То било сграда, правена от някакъв турчин Куртоглу. Заедно с други негови приятели той охранявал пътя и посрещал и изпращал пощата. Недко Стойков пише, че през 1933 г. на мястото на някогашния пост все още се виждала една яма в земята.
Според едно предание на днешната местност Манастирското някога се издигал манастир. Когато обработвали нивите, отдолу се показвали каменни зидове. Намирани са и фрагменти от глинени съдове и разни метални предмети. За тези останки споменава и д-р Петър Цончев. Той пише, че са намирани сребърни кандила, синджири, части от каменни колонки с дължина около 50 сантиметра, а и монети, които според него са от времето на император Юстиниан. Към 1912 година Стефан Йорданов намерил медно тасче, пълно със сребърни монети. На капака му било запоено кръстче. Вътре имало и сребърен гръцки печат с надпис „Ласкари Хрисодул“. Имало и още два по-малки печата, единият с надпис „Ласкари“, а другият с образ на птица. До 1900 година Червен бряг вероятно е броено заедно с жителите на Стомонеци. Името му не се среща в списъка на преброяваните села. През 1900 година е наброявало 53 жители, като е влизало в състава на община Стомонеци заедно с още четири населени места - Баевци, Гърците, Зелено дърво и Стомонеци. През 1910 година е имало 74 жители, а през 1920 г. - 95. През 1926 година е било към община Хаджицонев мост заедно с още шест населени места, като е имало 15 къщи, 17 семейства и 66 жители. 1934 г., местно население - 68 души, и налично - 71. През 1946 г. - 58 жители, а през 1956 г. - 68. 1960 г. - 74 души, а през 1968 г. - 55. Името е променено от Червен бряг на Радецки с указ 949 от 8 декември 1949 г. Присъединено към Габрово с указ 757 от 8 май 1971 г. Наречено е Радецки по името на генерал Ф. Радецки, военачалник от руската армия, притекъл се на помощ през Освободителната война на защитниците на Шипченския проход в най-критичния момент на отбраната. А името си това населено място получило от камъните в местността Женилското. Те съдържат окиси на мед или някакви други метали или примеси, които им придават червеникава окраска.
Стратегическото разположение на местността, наличието на оживеното шосе, възможностите за печалба привлекли скоро след Освобождението първите жители. Според запазени спомени най-напред пристигнал неизвестно откъде някой си Дяно, по прякор Прасето. Направил си къща на мястото, където сега е жилището на Донка Денева, под ореха в долната улица. По занятие бил ковач. Подковавал конете и добитъка на пътуващите по стария път. Той имал и воденица на река Козещица, от която се ползвали колибарите от околните колиби. Намирала се надолу по реката на разстояние около 300 метра преди началото на днешните първи къщи.
По-късно продал къщата на пристигналите от Баевци Димитър Начов и съна му Начо Димитров и се изселил из Казанлъшко. След време двамата продали къщата на Деню Тотев и се изселили в Павел Баня. Старата къща била съборена към 1968 година и на нейно място е построена днешната по-съвременна сграда към 1970 година, която днес е собственост на Донка Денева.
Въпреки това предание за началото на Червен бряг, при всички случаи тук е имало и друг заселник преди това. Унгарският пътешественик Феликс Каниц, когато минава оттук на 16 юни 1871 година, е записал: „При четвъртия и последен мост стигнахме до лош крайпътен хан, където току-що беше слязъл керван от страничния дол Зелено дърво. Всички хора носеха кафявата носия на българските балканджии от тъкан, подобна на лоден. Техните товарни коне носеха всякакви домашно изработени колела, дръжки за брадви и ножове“.
Каниц говори за последния от четирите моста, построени от известния управител на Дунавския вилает през втората половина на XIX век Митхад паша. Мостът, за който говори Каниц, донякъде днес е запазен, но не може да се използва, понеже е прекъснат, участък от него липсва.
След Дяно Прасето пристигнал и Трифон Иванов от Габрово. Отворил ханче на днешната местност Трифоновото. Роден е през 1856 г. Оженил се за Мария Колева, родена 1866 г. Кога се е установил тук, не се знае. Името му обаче открихме в един документ от 1896 г., значи е пристигнал преди това. По-късно в помещение в ханчето Стефан Илев и Рачо Илев изработвали кошове за амбалажи. Постройката била съборена след 1918 г. от Лалю, по прякор Роклето, шивач от Баевци, и Стефан Илев от Червен бряг. Първият взел дървения материал, а вторият - камъните, от които си построил плевня.
Третият заселник бил Стоян Михов от Стомонеци от рода Папарини (1826-1906 г.). Заедно с друг пришълец - Христо Стоянов от Стомонеци, отворили ханче. То било на мястото, където сега се намира жилището на Стоян Христов. Надписът на това ново заведение имал следният текст: „Питиепродавница Шипченски проход братя Христови и Стоянови“. Христо Стоянов се оженил за Цана Недялкова от Стомонеци. Имали са дъщеря Мария Христова, родена през 1897 г. Загинал през Първата световна война през 1916 година.
Йордан Станев Мляков се преселил от Стомонеци. Починал 1955 г. на възраст малко над седемдесет години. Оженил се за Вата Якова от Горнова могила (1886-1947 г.). Основното му занятие било скотовъдството. Всяка пролет закупувал от Севлиево по петдесет овце, които пасял в района. Произвеждал вълна и в по-големи количества мляко. Продавал го на своите съселяни и на работници и служители от фабриката на Христо Метев. Участвал и в трите войни от 1912 до 1919 г. Имал деца - Стефан (1905-1990 г.), Кънчо (1910 - към 1965 г.), Рачо (роден към 1923 г.).
Петко Рачев дошъл тук от изчезналото село Плужна, Севлиевско, спорде едни сведения. Според други от село Рачевци, Габровско. Неговото ханче било на мястото, където по-късно се намирала къщата на Колю Русинов, преселник от Михайловградско (под ореха в долната улица).
Илю Рачев Илев бил друг жител, дошъл тук от село Баевци. Той купил ниви в местността Манастирското. Оженил се за Руса Димова от село Тодорчета. Заедно със синовете си изработвал кошове от лескови пръти. Имало големи, наричани „пашкулджийски“, за пренасяне на пашкули, макар че производството на коприна в Габрово вече било замряло. По-малките с името Денкови продавали на обущарите в града. Имало и малки кошчета, които се товарели на конете и служели за пренасяне на по-дребни неща. Стоката била отнасяна на гръб в Габрово за продажба. Илю Рачев починал през 1938 г. на възраст 84 години.
Поминъкът на жителите на Червен бряг бил най-разнообразен. Някои от тях правели жижни. Б.р. Площадки за въглища наричат се жижни или манги Горели дърва и произвеждали дървени въглища, които продавали на ковачите от Габрово и околните колиби. Известно е, че в съседното село Баевци занаятът бил значително развит. С такава дейност се занимавали Христо Станев, Илю Рачев, Христо Станчов, Илю Дочев, Димитър Ненчов. Последният се преселил тук от село Батошево, затова го наричали с прякорното име Батошевски. Заемал и държавна служба - работел като кантонер по ремонти и поддръжка на стария път.
До известна степен било развито и дърводелството. Този вид поминък се наложил от самата природа, богата с гори, осигуряващи суровина за изработка. Предметите, изготвяни от дърводелците, били от най-разнообразно естество - наплати, спици, оси и главини за коли, дръжки за мотики, брадви, тесли и инструменти, лопати, кросна и ватала за тъкачни станове, чекръци, крини и тагарчета, корита, нощтви за месене на хляб, кутели. Готовата продукция се продавала както в града и района, така и на по-едри търговци и кърджии. Те разнасяли произведенията на дърводелските занаятчии из цяла България. Известно е, че по-големи търговци са пласирали такъв вид стока на пазарите в Цариград, Одрин, Енос, Гелибол и Измир.
По реда Козещица били построени и чаркове за изработване на гайтан. Одаите на Колю и Петър Конкилеви били на мястото, където днес се намира рибарникът. Там били и тези на Пенчо и Ради Цепови от Стомонеци. Край Гръцкия мост (след отклонението за квартал Радецки) се намирали чарковете на някой от известната габровска фамилия Хаджистойчеви. Там имало и бояджийна, в която боядисвали гайтана. В нея работел през 1920 г. Йордан Станев Мляков. До чешмичката с минералната вода били чарковете на Цако и Колю Партеневи от Габрово. Те работели докъм 1916 година. Днес не знаем в кои чаркове са работели местни жители, но разполагаме с имената на някои от тях. Такива са били Колю Николов - около 1893 г., Начо Димитров - към 1899 г., Иван Петров - дошъл от Барахели към 1901 г., Христо Симеонов от Габрово - към 1902 г., Колю Балабанов - около 1900 г.
Друг източник на доходи бил чифгарството от чифт-двоица. Някои от жителите притежавали по два чифта волове. Тях давали под наем на пътниците, които преминавали прехода по стария път. Последният бил в някои участъци много стръмен. За да бъдат изтеглени по-тежко натоварените коли, имало нужда от допълнителни впрегатни животни за увеличаване на тягата. Чифгарите натрупали значително състояние след Освобождението на България при масовото изселване на турското население. Тогава цели кервани бежанци преминавали непрекъснато край Червен бряг на път към Южна България и Турция. Като чифгари още се помнят имената на Йордан Станев Мляков, Илю Рачев, Стоян Михов, Станю Мляков, Христо Станев, Димитър, по прякор Вадата. А поради високите такси на транспортните услуги турците наричали Червен бряг Хайдутлар кьой (Хайдушко село).
До днешната водноелектрическа централа в миналото имало текстилна фабрика, собственост на Никола Дойнов от Габрово.
Освен платовете в нея изработвали и четки. Била с водно задвижване посредством турбина, привеждана в движение от водите на реката. Притежавала обаче и генератор за производство на електрическа енергия.
Рубин Стойков