Стефан Димитров: Чувствам Крим като втора родина”

Стефан Димитров: Чувствам Крим

Бояна Пенчева

Оцени тази иформация:

(0 вота)

Стефан,

Дядото на габровския журналист бил дълги години градинар на полуострова, създава семейство, но след размирните години се връща в БългарияТази година предстоят още два референдума в Европа, но сега е актуален този в Крим. Мен ме вълнува нещо повече - десет

Тя се казваше Мария Владимировна Белокраницкая, но в Джанкой са я наричали Марья. В Габрово и казваха и Мария, и Маруся. Дядо Петър я довежда от Крим през 1932 година. Ходил на гурбет заедно няколко газди от търновското село Дебелец. Името „газда“ е нарицателно за българския градинарски елит от миналия век. Джанкой се намира в най-североизточната част на полуостров Крим и не знам защо дядо се е установил точно там. Не е ставало дума. Разказвал ми е, че е направил нещо като чифлик и отглеждал чушки, домати и други зеленчуци, имал и животни. Товарели стоката на каруци, ходели и по българските села в Украйна. Често спорели кой по-добре говори родния език.

Баба е родена още по на север, както тя казваше „близ Мелитополя“. Мелитопол е в Запорожиеито, много по-голям град от Джанкой.

Баба и дядо се женят през 1912 година, там се раждат трите им дъщери - майка и двете ми лели.

След 1932 година никой не се връща обратно в Русия. Всичко, което знам, е от спомените в смейството.

Дядо е преживял най-тежките и размирни години - революцията, гражданската война, Деникин, Махно, глада в Украйна, съветската власт, трудното връщане в България през ... Полша

В интерес на истината трябва да кажем, че българите градинари се били позамогнали. Там земя бол. В чифлиците наемали и работници. Баба ми всъщност е била такава - работничка на дядо.

По време на гражданската война (1918-1922) Джанкой е бил превземан буквално ежедневно ту от червените, ту от белите, ту от анархистите... Вилнеели банди от всякакъв род и националност. Градът е долу-горе колкото Севлиево, а чифлиците били в края на Джанкой.

Военните влизали в чифлиците и насила изземали зърно и сено за конете. Прибирали всичко, което им вършело работа.

Най-страшно било, когато настъпил гладът. Хората падали по улиците и умирали от недохранване, разказвала ми е майка, тогава около 10-годишна.

Една вечер дядо Петър взел пищова, скрил под дрехата си кесия жълтици и излязъл като казал: „Ако не се върна до два часа, не ме чакайте!“. Явно е извадил късмет и се прибрал с малка торбичка брашно, от което баба правила мънички питки и по една се падала на човек на ден. Така оцеляли.

След размириците по улиците плъпнали тълпи от дрипави, мръсни и боси деца. Безпризорни, гладни деца, останали без дом и родители. Завирали се в сеновалите и само главичките им се показвали като лалугери. Там нощували. Когато дядо искал да ги изпъди, те му отвръщали: „Хазяин, ако не ни закачаш, няма да ти сторим лошо. Иначе драсваме клечката на сеното!“

Дядо решил да осинови едно от момчетата, нямал своя мъжка рожба. Казвало се Коля - добро, свястно и работливо дете. Но с утвърждаването на съветската власт постепенно безпризорните били прибрани в интернати. Такива, каквито ги описва Макаренко в „Педагогическа поема“ и „Знамена над кулите“. Дошли представители на властта и попитали дядо: „Пьотр Семьонич, ще осиновиш ли момчето? Ако не, давай го в интернат“ Дядо дълго мислил, имал го като свой, обаче виждал накъде отиват работите в Крим и макар че на всички било мъчно, Коля отишъл в интернат. След няколко години се върнал да ги види - пораснал, завършил училище, работел в завод.

Баба ми е разказвала за ония години и за „специалитета“ на Махно. Като влезел в града, той впрочем стоял най-дълго време, първом избесвал по десетина-двайсет човека - на всеки уличен стълб, и след това анархистите гуляели по няколко дни в смразения от ужас Джанкой. Влизали с тачанките, стреляли напосоки и вилнеели до безпаметност.

Но не е бил само той. Мишо Хаджйски, таврийски българин, в книгата си „Пуста чужда чужбина“ пише следното:

„Парите на анархистичната държава имали надпис „Деньги ваши будут наши“, което плашело хората и те не искали да ги приемат... След една една и половина година Нестор Махно се оттегля, преследван от армията на ген. Деникин... Генерал Деникин се помни от народа и досега като достоен последовател на инквизиторите. Заедно с щаба му пътувала и... бесилка...! Наказателният отряд „Дроздов“ прочиства селата през решето. Наказани са участниците в украинската армия на Симон Петлюра, генерал Тютюник, четническите отряди на Голик и особено тези на Нестор Махно... Барон Врангел се прибра в Крим... настъпиха още по-тежки дни. Появиха се въоръжени разбойнически отряди. Особено се отличаваха одеските и ростовските босяци. Одеските бяха предвождани от прочутата Маруска, на знамето на която бе нарисувана чаша шампанско!“

За Маруска съм чувал и от баба си...

Пътят към България бил цяло премеждие за дядо и децата му, а посрещането - кошмар. Арестуват го още в Русе с обвинение, че е болшевишки агент?! Дядо казваше „Ако не бях се върнал, щяхме всички да сме в Сибир, разкулачени, качени на конски вагони и откарани незнайно къде...“ Преди да дойдат в България, майка и леля били спрени от училището в Джанкой, а когато влизали в киносалона, проежекцията прекъсвала и обявявали „децата на кулаците да излязат“.

* * *

Трудно е да се преосмисли съдбата на Крим от разстоянието на годините. Два месеца след смъртта на баба нейна позната, която се завърна в СССР, откри живи лелята на майка ми и братовчед. Баба Аня живееше с дъщеря си в Симферопол. Отидохме тампрез есента на 1969 година на гости с майка. Роднините живееха в къщи на изселени от Сталин татари. Домовет им бяха по-особени - 4-5 постройки с общ двор и една порта.

Един месец обикалях полуострова, не ме пуснаха само в Севастопол - беше закрит град. Тогава не съм мислил за политика. Радвах се на природата, на черноморското крайбрежие, на Бахчисарайския фонтан, на Ласточкино гнездо, на Ливадийския дворец, на музея на Чехов... Днес си спомням подробности, които тогава не бяха актуални.

1969 година започнах да помирисвам вестникарството и ми правеха впечатление изданията. „Кримская правда“ излизаше на двата езика - на руски и украински. И руската камара буквално се стопяваше в сравнение с украинската. Но областната телевизия излъчваше новинарските си емисии първо на украински след това на руски. По улиците се говореше само на руски, а на учрежденята надписите бяха двуезични.

Посетихме и мястото, където са били чифлиците на българските градинари в Джанкой. Превратностите на времето не бяха оставили и следа. Майка напразно се мъчеше да си спомни къде какво е имало: „...Тука имаше артезиански кладенци, тука селскостопански постройки, а отсреща бяха градините...“ Взирахме се в далечината, където е било немското село Шихел. Майка казваше - на около 5 километра от Джанкой.

Когато дядо Петър колел животни, викал немците от Шихел. Те така обработвали месото, че нито капка кръв не падала на земята. Майка казваше, че те идвали с едни „машинки“, някакви механични приспособления, с които обработвали цялото трупно месо. Умеели да правят различни видове колбаси, каквито местните не познавали.

Това село е от времето на Екатерина Велика. Петър Първи довежда Европа в Русия, а Екатерина Велика - обикновените хора. Преди 250 години императрицата отправя покана към чужденците - със специален указ тя им предлага да се заселят в Русия като им обещава куп привилегии. Така започва и историята на „руските немци“. Все пак самата Екатерина Втора е с германски корени.

В това село Шихел ходели на забави. Освен, че селото било много подредено, немците били и много музикални. Всички се изреждали да свирят на по няколко инструмента по време на забавите..

И така през 1969 година търсехме Шихел с поглед в далечината, но аз не видях нищо. По време на Втората световна война освен германски войници, в Крим е имало и румънски. Местните се впечатлявали от факта, че румънците са много зиморничави. Баба Аня казваше, че за да оцелеят по време на военните действия, хората се криели в кладенци.

* * *

Да кажа, че руснаците са гостоприемни и много пият, не е новина. Но наистина обичат да се черпят. Специално за мен - българския внук, баба Аня беше купила бутилка коняк

И когато учтиво я спирах да не ми долива с довода, че порядъчните мъже в България пият по чашка, тя ми отвръщаше, че порядъчните руснаци пият по бутилка. Имат си и изключения. Един от моите домакини се „славеше“, че бил трезвеник. „Той не пие, строи си къща“, казаха ми близки. Наистина не ме притискаше с тостове, а съвсем неглижирано ми предлагаше - първо румънско вино, после после водка (според него боклук) и накрая ме сюрпризира с чист спирт, разреден с вода. Не искам да си кривя душата, но ми хареса. На другия ден майкината братовчедка Лидия, медицинска сестра, донесе от болницата цяло шише спирт. „Видях, че снощи ти хареса“, обясни ми тя. Нямаше какво повече да кажа...

Записа Бояна Пенчева