Жанета Жельова-Костова: „За да има спорт, трябва да се работи с децата“

Но в един момент се оказа, че няма достатъчно място в спортните зали на Бургас за провеждането на нашите тренировки, както и за състезанията, които организираме. Точно в този труден за нас момент треньорът Владимир Искров сподели своята идея да преместим нашия отбор в Габрово. Свързахме се с ръководството на габровския баскетболен клуб „Чардафон-Орловец“, разговаряхме с Иван Господинов, който оцени идеята мъжки отбор да тренира в Габрово, прояви отзивчивост и нашият мъжки отбор, на БК „Черноморец 2014“, вече тренира в Габрово.
Смятам, че крачката, която направихме, е много рационална и успешна. Защото тук условията, при които работим, са много хубави, организацията е невероятна, има кой да се грижи за момчетата, тъй като ние отсъстваме с дни. Така че нашият мъжки отбор е тук, в Габрово. А с децата работим в Бургас. Затова и непрекъснато сме в пътуване между Габрово и Бургас. И понеже тази година не успяхме, намеренията ни са през следващата да влезем в Националната баскетболна лига.
- Преди да основете новия баскетболен клуб „Черноморец 2014“ в Бургас с какво се занимавахте?
- Когато се върнах в Бургас, след като прекратих спортната си кариера, започнах да тренирам деца. Обикалях училищата и набирах групички, които тренирах в „Черноморец“. Но така се стекоха обстоятелствата, че се наложи заедно със съпруга ми Димо Костов - също известен баскетболист, да напуснем този клуб и да регистрираме „Черноморец 2014“.
- Трудно ли се организира спортната дейност в днешно време?
- Когато човек има голямо желание и амбиция, смятам, че може да успее. Ето, ние започнахме с децата. Обикаляхме училищата, за да открием онези, които не само имат желание да се занимават с баскетбол, но и имат качества за този спорт. Лично на мен много ми харесва да се занимавам с деца, действа ми разтоварващо. Те са големи сладури. В началото ги гледаш как дори не могат да държат топката, а после виждаш, че успяват да дриблират, по-късно започват да правят и специфичната баскетболна крачка, да си подават. Това ме радва невероятно, защото виждам как от никакви умения детето започва да се гради полека-лека.
Стремя се да организирам тренировките като игри, в които вниманието им да е непрекъснато заето, тъй като децата лесно се разконцентрират. Харесва ми желанието на децата да играят, нетърпението, с което очакват следващата тренировка, радостта им, когато са усвоили дадено движение. Те са щастливи дори от това, че успешно са направили баскетболната крачка или дрибъла, че са вкарали кош. Не знам дали има човек, който не би бил щастлив да работи в подобна обстановка! Още повече, че и на малчуганите им харесва и те също се чувстват щастливи в залата, а това носи и на мен голяма радост. Децата ме зареждат с положителна енергия. Всяко едно от тях е толкова различно.
- Вие сте баскетболист № 1 на България за 2000 година, труден ли е пътят към високото спортно майсторство?
- Труден е! Нужни са доста усилия, труд и лишения. Един спортист не може да ходи навсякъде по всяко време, той е длъжен да спазва режими, да се съобразява с тях. Не е само режимът на живот, има и режим на хранене. Въобще всеки, който се занимава със спорт и има стремеж към достигане на успехи, трябва да е наясно, че ще се лишава от много от удоволствията на младостта - да ходи по купони, по дискотеки, на кино или само ей така, да си бъбри с приятелите.
Е, ние не сме живели като аскети, но всеки ден сме се ограничавали. Въпреки това на мен баскетболът като цяло много повече ми е дал, отколкото взел и не съжалявам за нищо. Напротив, радвам се, че съм изминала извървяния от мен път. И да си призная, ако се наложи, пак бих го извървяла отново.
- Кое всъщност Ви тласна към спорта?
- Аз съм от Монтана и до 2000 година не съм напускала града си. В училище ме откри моят треньор Петър Гергов. Започнах да тренирам, когато бях в шести клас. Десет дни по-късно имахме състезание и бях обявена за реализатор на турнира. Много ми хареса тази игра! На десет дена тренировки да стана голмайстор ми подейства като страхотен допинг. Казах си, че след като изпреварих другите, тренирали в продължение на няколко години или са били в спортното училище, значи ще мога много повече.
- Първата реализаторска титла ли Ви запали окончателно за спорта?
- Струва ми се, че тогава не съм разбирала какво значи тази реализаторска титла, въпреки че всяка титла е оценка и награда и за таланта, и за труда. Тогава по-скоро ми хареса, че след 10 дни тренировки успях да изпреваря другите като реализирах най-много точки. Сметнах, че това точно е моята игра!
- Това не е ли измамното усещане, че баскетболът е игра, която дава бързи резултати?
- О-о-о, не! Въобще не съм си мислила тогава, че баскетболът е лесна игра, била съм все още твърде малка. Но знам, че много ми хареса! И започнах здраво до тренирам. В резултат на което винаги ме вземаха в по-горната възраст. Когато бях в младша, играех в старша, когато преминах в старша, ме взеха при жените. Тогава в страната имаше много отбори, тимът на Монтана беше в „Б“ група, младите състезатели имаха възможност да играят и да се развиват. Защото в „Б“ групата спокойно се обръщаше внимание върху израстването на спортистите, върху изграждането на качества, върху спортното майсторство. Докато сега е по-различно. Няма „Б“ група, търсят се по-бързи, сериозни резултати и може би по тази причина се дава по-малко шанс на младите състезатели. А това не е добрият вариант.
- Как се разви спортаната Ви кариера, след като напуснахте родния град?
- След 2000 година, когато ме избраха за баскетболистка на България - баскетболист № 1 стана Любо Минчев, отидох да играя в Израел. Не в друг български клуб, а направо в чужбина, което си беше успех за мен. По-късно играх в Македония, в „Академик“, в Бургас в „Нефтохимик“, в Турция и през 2009-та отново се завърнах в Монтана. Преди две години прекратих спортната си кариера там, където започнах - в родния си град. В момента живея в Бургас със семейството си.
- Завършили сте Стопанско-правен факултет - Монтана, филиал на УНСС. Помага ли Ви това образование в спортната работа?
- Помага ми много! Защото едно е да си състезател, а съвсем друго да си организатор на споретн клуб. Двете са много различни дейности.
Допреди да стана треньор съм си мислила, че треньорите само щракат с пръсти, за да посочат грешките на състезателите, но се оказа, че не е така. В случая моите впечатления са само от подрастващите, защото само с тях съм се занимавала. А вече изпитвам на гърба си какво е да си треньор, колко страшно много усилия хвърля той, за да научи детето дори на най-малкото, как да прави баскетболната крачка, ако щете. А тя е това, от което почваме.
Разбира се, не омаловажавам труда на треньорите на женските и мъжките гарнитури, но там състезателите са вече научени, акцентът е върху тактиката, поддържането на добра физическа форма и усъвършенстването. Да се комплектоват, да се разбират вътре в отбора, да се знае кой в коя секунда къде ще отиде и да са сигурни накъде е най-добре да подадат паса.
- Различно ли е отношението към спорта днес сред самите спортисти?
- Моите наблюдения са за период от 20 години. Смятам, че моето поколение спортисти - до 2000 г., беше много по-работливо, имахме много по-голямо желание за тренировки, отивахме един час преди началото им, веднага излизахме на терена и започвахме разгряването и играта.
Докато след това наблюденията ми са от отборите, в които играх преди да прекратя спортната си кариера, младите действат по друг начин. Ако тренировката е от 17,00 часа, те до последната минута ще седят на пейката и едва след това се изправят да започнат тренировката.
- Кое променя поколенията?
- Смятам, че промяната се дължи на комплекс от въздействия - от семейството, училището, от характера на самия човек, от времето. От това какви амбиции има той. А при някои те са високи и се стремят да вървят непрекъснато нагоре, докато други считат, че постигнатото им е достатъчно и няма нужда да се развиват повече.
- Кой трябва да създава амбицията?
- За спортистите считам, че това са треньорите. Важно е те да дават шанс на всички състезатели, не да държат някои от тях непрекъснато на скамейката и да не ги пускат на терена. Може малко да играят, но това оказва влияние. Защото когато не те пускат да играеш, ти до такава степен се обезкуражаваш, че дори не ти се тренира и си казваш, че каквото и да направиш, дори топката да забиеш, треньорът пак няма да те пусне на терена. И постепенно, след като непрекъснато си повтаряш „за какво е нужно да тренирам и да се мъча като не разчитат на мен“, се отказваш.
Затова треньорите трябва да показват на своите възпитаници, че разчитат на всички. Още повече, че баскетболът е колективна игра. На терена играят 5 човека, а отборът е от 12 и всеки един трябва да се използва. Трябва да се намери мястото на всеки и той да бъде използван максимално.
- Трудно ли се изгражда колективното мислене, което е нужно за баскетбола, трудна ли е грижата за целия отбор?
- В последните години ни е било по-лесно, защото знаехме проблемите на всеки, както и хубавите неща в живота на състезателите. Когато един отбор живее заедно, е нещо прекрасно, връзките между всички стават по-силни, опознават се и всеки един знае как другият се държи на терена и как самият той да се отнася към останалите, за да се постигне успехът.
Навремето ние живеехме на хотел. Както са сега момчетата от отбора на „Черноморец 2014“. На тях това ще им помогне да се сплотят и стиковат в играта. Когато бях по-малка, около мен винаги е имало по-големи състезателки, на които съм много благодарна. Особено на Соня Драгомирова и Евладия Славчева, защото те много ни поддържаха нас, по-младите състезателки. Поддържаха вярата в собствените ни сили. Вероятно затова и на нас ни беше по-лесно да заиграем по-бързо на високото ниво. Те не ми даваха да се отпусна дори за момент.
Спомням си, по време на мач срещу отбора на „Нефтохимик“ излизам на терена, но не смея да стрелям.
Евладия ми се скара жестоко. Разплаках се. Треньорът ме извади от играта, а аз си поплаках на пейката. Когато влязох отново на терена, веднага вкарах три поредни тройки. Евладия тогава ми каза: „Защо не разбираш ти колко можеш, момиче?! Стреляй с тази топка! Вярвам в теб! Само трябва да стреляш“. Думите й сякаш ми дадоха криле, вкараха ме в друга орбита и заиграх по различен начин.
Наистина подкрепата на по-големите състезатели укрепват и самочувствието. Защото на 19 години все още нямаш увереността на опитните състезателки. И е много важно да имаш около себе си някой, който да те подкрепя. Поне за мен това беше много важно. Затова и аз винаги съм се стремяла да подкрепям по-младите състезателки, да им давама надежда, да ги насърчавам.
- Самата Вие кога усетихте, че имате самочувствието и стабилността на игралното поле?
- Най-вероятно това е било 2000-та година. Тогава се чувствах изключително добре на терена. Тогава направихме дубъл с отбора на Монтана, спечелихме Купата на България, взехме и шампионската титла. Това беше най-силната година в моята кариера и може би тогава почувствах силата, която ми дава баскетбола, моето присъствие на терена, оранжевата топка.
- Била сте състезателка в Израел, в Македония, в Турция, има ли разлика между организацията на спорта у нас и в другите държави?
- Много е важно в какъв отбор ще попаднеш. В Израел, например, организацията беше доста слаба. Отборът, в който отидох, току-що беше влязъл в елитната им група и едва бяха започнали да комплектоват тима с по-стабилни състезателки. Но, имахме само по една тренировка вечер в осем часа, което бе абсолютно недостатъчно! Именно по тази причина самата аз не успях да издържа целия сезон, а само до Нова година и се върнах в България.
Тогава ми се обадиха от Македония, искаха ме и от „Нефтохимик“, Бургас. Отидох на проби в Македония, там имаше още една българка – Диана Найденова, харесаха ме и останах. Довърших сезона, но там нивото беше съвсем различно. Организацията беше перфектна, грижеха се много за състезателите си.
Същото беше и в Турция. Там пък живеехме в своеобразен спортен лагер – във вилички, с басейн, с игрища. Бяхме целия отбор заедно, водеха ни на тренировки, да се храним заедно. Този подход помага за спояването на отбора, за това всички в него да се чувстват като едно цяло и на терена да не се допускат грешки.
- Играла сте в България и извън страната, къде се чувствахте най-добре?
- В Монтана и в Турция. Годината ми в Турция никога няма да забравя. Там направих много хубав сезон, но не само заради моето представяне, от значение беше и отношението към нас, състезателките. Президентът на клуба се грижеше за нас като за свои деца. Беше винаги внимателен, ежедневно се интересуваше от проблемите ни, от състоянието ни, не само дали сме здрави, а и дали сме в хармония – всяка от нас сама със себе си, с останалите и с всичко, което ни заобикаля. Усетеше ли, че нещо предизвиква дисонанс веднага вземаше мерки за възстановяване на баланса.
- Важно ли е за състезателя да усети подкрепата на хората, които се грижат за развитието на спорта?
- Много е важно, независимо дали си в България или в чужбина. Усетиш ли, че я имаш ти се усещаш като с крила и излиташ. Стремиш се да изтръгнеш максималното от себе си, да покажеш най-доброто на състезателното поле, поне при мен така е било.
- Кой е бил най-трудният период в спортната Ви кариера?
- Когато за първи път излязох в чужбина. Отиването ми в Израел се привърна за мен в голям кошмар. Първо, заради организацията там. Непрекъснато ме местеха в различни квартири – два дена тук, следващите на друго място, въобще не можех да разбера какво става. Като добавим и почти никаквите тренировки, започнах да се питам какво изобщо правя там. Изпадах в непрекъснати притеснения, косата ми започна да капе буквално със шепи. Преди да замина за там, в България ми говореха за едни условия, като отидох - те бяха съвсем други. На място се оказа, че и заплатата ми ще бъде значително по-ниска от договорената, за Нова година трябваше да ми осигурят билет за отиване и връщане до България, оказа се, че и това не могат да направят. Почувствах се като в капан! През последния месец живеехме с една рускиня, с която се разбирахме много добре и тя ми помогна да постигнем съгласие с менажера, който се грижеше за мен. Отказах се от договорената ми заплата, само и само да се върна в България.
- Самотна ли се чувствахте?
- Много! Едва след като ме настаниха при рускинята се почувствах различно, имаше поне с кого да си говоря. Това ми беше първото излизане в чужбина, което беше голям стрес за мен. Като добавим и неуредиците около присъствието ми там, бях направо като в блато, усещах, че с всеки изминал ден потъвам нанякъде. В Македония и в Турция беше съвсем различно.
- Трябва ли всеки състезател да има свой менажер, който да се грижи за интересите му, не само при излизането в чужбина?
- Да. В Турция имах свой менажер и там всичко беше наред. Всеки състезател си търси менажер или менажерът сам го намира. Дори в България вече все повече състезатели имат своите менажери, които се грижат за защита на интересите им. В противен случай те рискуват да изпаднат в ситуация, в каквато самата аз бях попаднала в Израел. Голям късмет беше за мен, че успях да се справя.
- Самата Вие къде се чувствате по-добре – като състезател или като треньор, въобще, как се чувства човек от двете страни?
- Когато си бях състезател си мислех, че това е най-трудната професия с невероятни проблеми, с притесненията преди всеки мач, че треньорите понякога проявават капризи с поставянето прекалено много задачи за изпълнение.
Но сега виждам, че да си треньор е много по-трудно, отговорността е много по-голяма и различна, докато състезателят се грижи само и единствено за себе си – да се чувстваш добре на тренировката, да дадеш максимума от себе си на състезанията и толкова. Докато треньорът мисли за отбора като цяло, за стратегията, за сплотяването на различните характери, за самочувствието на всеки един от тях.
- Трудно ли е да си треньор и родител?
- Засега се справяме! Димана е непрекъснато с нас по тренировките, има голямо желание да играе и да се развива в спорта. Затова смятам, че при малките деца, тренировките трябва да се водят като за забавление и в същото време да се изграждат необходимите за живота качества – дисциплина, колегиалност, умение за работа в екип, последователност, отзивчивост, упоритост.
- Оттук насететне към какви върхове се стремите?
- Като треньор на деца искам с тях да постигна високи резултати. Да изградя борбени деца, да изпълня желанието им да окичат себе си с медали.
Всъщност, създадохме „Черноморец 2014“, за да създаваме качествени състезатели, защото в баскетбола липсва пирамидата. Няма кой да попълва с добри играчи женските и мъжките гарнитури на клубовете в страната. Смятам, че не се работи с подрастващите, за да има класен спорт в страната. Затова е важно да се работи сериозно с децата и да се изгради стабилната пирамида. Искам да ги направя амбициозни, борбени и издържливи състезатели!