Писателят и драматург Калин Илиев беше член на международното жури на Първия фестивал на камерните спектакли AndriyivskyFest (Андреевски Фест) в Киев.
Театралното събитие се проведе от 12 до 18 юни с подкрепата на Министерството на културата на Украйна.
Основател на фестивала е Киевският академичен театър „Колесо“, който се намира на ул. „Андреевски спуск“ (оттук и името на фестивала).
Инициатор и ръководител на проекта AndriyivskyFest е артистичният директор на „Колесо“ Ирина Клишчевская.
Проектът има за цел да запознае широката публика с най-добрите постижения на камерните театрални спектакли и да улесни по-добрата интеграция на украинския театър в европейския културен контекст.
Участвах 12 театрални трупи от Украйна, Полша, Румъния, България, Израел, Беларус, Франция и Грузия.
Международното жури отличи Държавния куклен театър във Видин за спектакъла „Чедо“ на режисьора Магдалена Митева и актрисите Биляна Бозинарева и Радослава Неделчева.
Според думите на Калин Илиев „Чедо“ е предизвикал истински фурор сред зрителите и журито. Резултатът - голямата награда за най-добър спектакъл на фестивала и награда за най-добри актриси.

Писателят: Целият свят спори за две ниви

- Г-н Илиев, какъв е поводът да бъдете поканен в международното жури на първия „Андреевски фест“ ?
- Най-вече успешната ми реализация като автор там. През 2007 г. в Киев се игра моята пиеса „Оff границата”. И моето развитие като име, познато не само в България и Украйна, но вече и в цяла Европа, е била причината да ме поканят.
Може да се каже, че в журито аз бях човекът с най-стабилното международно СV. Всички бяха театроведи, професори... четирима украинци и трима от други страни.
- Вие ли предложихте видинския театър?
- Да, аз ги избрах, защото ги познавах. Нямах съмнение, че ще се представят добре, но ме изненада фактът колко добре ги приеха. Една идея над моите очаквания. Театърът е куклен - за деца и възрастни. Спектакълът е по българската народна приказка за нероден Петко. В случая - нероден Никола. Те са работили изключително талантливо като сценографи, като въображение. Това беше един празник за фестивала. Аз се чувствах много горд със своя избор, разбира се. Но заслугата е изцяло тяхна и журито много справедливо ги избра.
Поканиха ме да бъда член на всички журита оттук насетне. Аз отказах. Нямам време повече да бъда жури. Направих го като израз на благодарност и особен вид съпричастност към легендата Украйна, към паметта на моя дядо и към желанието ми докрай да изразя себе си в духовността на Украйна. И го постигнах - безапелационно присъствие във високата съвременна духовност на Украйна.
Бях всеки ден на интервю - на четири телевизионни, две радио и две вестникарски интервюта. Девет дни е фестивалът и всеки ден дава събития. Говорих си на руски, всичко беше супер!
- От какво се интересуват медиите, какви въпроси Ви задаваха?
- За тях атракцията съм аз – хем българин, хем украинец, и това е много интересно за тях. Те са 20 години след нас. много по-жизнени, много по-наивни. Вярват, че ще ги приеме Европейският съюз, вярват, ентусиазирани са. Аз гледах да не ги разочаровам. Но съм убеден проевропеец, разбира се. Питаха ме за фестивала, за дома, в кой град живея, за Габрово, радваха ми се много. Интелигентни, мили. - Какво следва за Вас като драматург след Киев?
- Поставян съм в Украйна, сега предстоят постановки в други градове. Поканен съм в Националния театър на Яш. Това е един много голям град с 400 000 души, което означава, че ще затвърди моето присъствие в Румъния. Имал съм страхотна премиера в Сибиу през 2001 година. Навярно ще последва покана и от Минск, Белорусия.
- Различава ли се изкуството, което видяхте на фестивала, като послание?
- Не. Това, което ни прави близки, са спортът и изкуството. Природата, духовността, енергията... всичко извън вербализацията на обществено-политическите събития.
Най-модерните спектакли бяха на Румъния, другият - на България и третият - на театър „Колесо“ (Антигона), един супер модерен изчистен театър.
Журито - като всяко жури, държи на добра драматургия; интересна, креативна режисура; добри актьори; добра сценография, ако има и музика. На спектакъла на румънците станах и започнах да викам „Браво!“, Това беше моята естетика! Като погледнах другите шест члена на журито - с присвити очи, застинали и ръкопляскат дежурно хладно, както би трябвало да ръкопляска жури. Хич не ме интересува! Излязох веднага, отидох да поздравя режисьора. Той беше с румънския посланик в момента, остави го и веднага тръгна с мен. „Познавам Ви, казва, чувал съм за Вас, искам да работим...“
Излязохме навън и аз казах на председателя на журито „Най-после нещо хубаво и то от самото начало!“. Той „Мм да, хулигански спектакъл...“ Под хулигански той разбира Чехов, превърнат като музикално-оперно политически фарс.
Накрая спектакълът завършваше с Меркел, с Путин, с Хитлер, със Сталин. С една огромна карта. Пиесата е такава - не могат да се съберат младите, защото спорят за две ниви. Целият свят спори за две ниви. Те са го извели румънците блестящо. Брилянтен спектакъл! Имаше напрежение към спектакъла, защото на тази карта се оказа, че е спомената областта Буковина. А тая местност, без аз да знам, навремето руснаците са я грабнали от Румъния. И аз му казвам на шефа на журито „Серьожа, не ме карай да се чудя дали това си ти. Не може един отворен, модерен човек да търси повод да възбуди в себе си един несъществуващ национализъм. Къде ще я влачите тази земя бе, Серьожа?!“ За две ниви се карат! И победих. Успях да наложа спектакълът да стане с „най-добра режисура“. Да не го направят най-добър спектакъл, направиха на българите.
- Все за румънците говорите...
- Ама, те бяха събитието на фестивала. Това беше хубавият театър някога на Сашо Морфов, но много по-хубав от него. Много талантлива нация и модерна. Според мен.
- На какво посветихте свободното от спектакли време? Донесохте ни снимка на паметника на Булгаков...
- Всичко, което дядо ми е правил, го направих. Къпал се е в Днепър, къпах се. Плувал е на корабче – плувах. Пил е водка – пих. Пял е песни – пях. Радвал се е на живота и на най-зеления град в света според мен, Киев.Вървиш по основните им магистрали, и вляво и вдясно - гори. Толкова зелен.
- Има ли напрежение в Киев?
- Не, напрежение няма. Но в същото време хладният полъх и тракането на тези, индианските кости, които в „Туин Пийкс“ ги имаше, се появи последната вечер, когато бях в дома на дъщерята на Ирина Клишчевская, шеф на фестивала. На нейния мъж (на дъщерята), баща му е шеф на разузнавателния батальон в Луганск. Говорихме, почерпихме се, в един момент той каза „Калин, всеки ден там умират хора“. В Луганск. И в Донецк. Всеки ден. И баща му може да бъде убит.
- Какво искат украинците?
- Искат само едно – руснаците да ги няма. Въобще не ги искат. И няма основа, на която да ги искат. Но не ги мразят. Не ги искат, но не ги мразят. Много особено е. Те живеят заедно. Киев е рускоговорящ град. Просто не искат да им се бъркат в работата. Искат да отидат в Европа, искат да живеят спокойно. Искат да им се повдигне стандарта. Но имат голям проблем с руския и украинския. Чудесно е да имаш двуезична страна. В САЩ е така. Там около 40%, даже 50, говорят различни езици. Половината от които са испаноговорящи. А в Украйна над 50 процента говорят руски. От които над 70% се възприемат като украинци. Другите са си руснаци. Би било прекрасно да имаш два езика, но аз един ден им казах „Езикът е комфортен до момента, в които някой реши да го използва за сепарация“. Той се използва в момента за разделяне на Украйна от руснаците, които принуждават сегашното правителство - твърде агресивно и революционно, да го маха от училищата, от медиите.
Украйна няма самостойна култура на украински. Не е имала никога. Писал е на украински Шевченко. Но се оказа, че и Чехов има украински корен - майка му е 50% украинка. Булгаков никъде не говори за Украйна, говори за Киев. Големият почитател на Украйна и Киев това е Бердяев – моят любим философ. Оказа се, че първите неща на Гогол са на украински...
Всичко се прави на украински сега - медии, телевизия, театри. През 2007 г. ме питаха на какъв език да ми поставят пиесата. Сега никой не ме пита.Политкоректно е всичко да върви на украински.