Поетична броеница на поета Минчо Г. Минчев
Една литературна вечер, която дълго ще се помни. Минчо Г. Минчев, който „отдавна е на ти с богинята Ерато” събра състуденти, колеги, приятели, почитатели на един истински празник на духа, на поетичното слово, на което служи вече шест десетилетия. „Всъщност - споделя той - цял живот, без да съзнавам съм го правил - да пиша себе си. Както го определя и Уйлям Сароян: „Аз цял живот пиша книгата „Уйлям Сароян”. Цитирал съм многократно тази формула, станала мое верую. По силата на тази формула определих и първата си книга „Осъдена любов” (1992): „Поезията това е моят живот.Животът това е моята поезия”… Не съм писал „по поръчка”. Не пишех за да ме забележат, да ме харесат, да ме похвалят…”. С тези думи започва „Автографи на Аза” към том I „Стихотворения” (1957 - 2017), новата книга на Минчо Г. Минчев, от която многобройната публика можа да чуе в изпълнение на неговата състудентка проф. Донка Александрова от СУ „Св. Климент Охридски”, автор на повече от 20 книги по риторика и ораторско изкуство и актьора Илия Костадинов.
Особен интерес предизвика срещата и с другите негови състуденти от първия випуск на Великотърновския университет (1963 - 1967) Пенка Костова, професор по педагогика и Марияна Нинова, доцент по западноевропейска литература във ВТУ , Цани Ботов, гл. асистент във Военния университет „Васил Левски” - Велико Търново. За човек с многостранни таланти - поет, писател, дърводелец, фотограф, майстор на камини, реставратор и „невероятен търсач” на културни ценности го определи и състудента, поетът Генчо Витанов от Дряново.
„Минчо е една светла личност, романтик и емоционален човек. Той е от щастливите хора по рождение и дай, Боже, такъв да остане. Преди повече от три десетилетия купихме един имот, който той реставрира и оттогава станахме неразделни. Илюстрирал съм негова поезия. Дай, Боже да продължи да пише”, допълни проф. Николай Майсторов.
От преди повече от половин век е приятелството на Минчо Г. Минчев с журналиста, поета Борис Данков, според който поезията му е „своеобразен негов дневник, в който той се изповядва, човек който удивлява с възрожденски дух - писател институция.
Емоционален момент на вечерта внесоха музикалните изпълнения на талантливите внучки на поета - Калина, студентка по цигулка в Лондон, която изпълни „Адажио” от Й. С. Бах и Йоана, пианистка , която свири „Прелюд” от Рахманинов.
Бяха прочетени поздравителни адреси от Съюза на българските писатели, културни институти, Дружество на писателите – Габрово.
Кое ли по обичам
Да мога да летя,
А да вървя пешком.
Да пиша стихове
и да не зная
дали струват нещо.
Да обичам и двете тъй силно!...
Какво да направя, о кое да се хвана –
Летенето, поезията?...
Да летя не ме е страх
И живота си не жаля,
Но да пиша стихове –
Май така е по-добре…
Не „добре”, а него искам,
То е най-желаната мечта.
Стиховете огън пръскат –
С тях ще го дарявам на света…
Преди минутка аз се колебаех,
Но вече твърдо зная, ще пиша стиховете мои,
Че летят те
По-бързо от птиците – герои.
(25 август 1958 г., Горна Оряховица)
*****
Изповед
Поезията не е преструвка, нито драма,
Където да играем в стихове –
И ако нищо на света не дава –
По-добре е да не е !
Поезията не е преструвка
На лицемерни патриоти.
О, знам! – На думи те са тъй добри…
Но пълен с подлост и лъжи,
Техният живот гъмжи
И мерзост към човека, към света…
Те всичко гледат в своя джоб да турят,
Лъжицата да пъхнат в своята уста
И пишат стихове,
А своята човечност губят…
Нима е дума думата на зла умисъл?
Нима е ласка ласката неказана с сърце?
Откраднатата ласка в изречената мисъл
На лицемерието само е лице! …
Захвърлил лицемерието като вещ ненужна,
Заставам аз с разтворено сърце,
Познало болката и теглило във нужда …
Не знам дали добри са моите стихове,
дали е скрита в тях сила чудодейна,
дали ще разберете или не това,
което в мен е дейност, мисъл, болка?...
Ще разберете ли вий моята тревога
за утрешния ден, за нашата борба?
Ще разберете ли вий
мойта отговорност за това? …
Със отговорност сто пъти голяма
заставам днеска пред света
и мъдрите му хиляди слова
със чук забивам в свойта памет
и тръгвам
Отговорността развял за знаме! …
Кой ще ме упрекне за това? …
Признавам!- аз по своя път съм плакал,
и моят път е криволичил по снега,
но само онзи, който нищо не е чакал,
не е оставял и тъга…