Виктория Петрова: „Щастлива съм, че съдбата ме събра с тези млади хора”

    Габровските „Смехоранчета“ при НЧ „Кирил и Методий 1928“ окръглиха четвърт век от своето създаване. Тържественният концерт по този повод се състоя на 2 май 2024 г. в габровската зала „Възраждане“. За тях ръководителката им казва: „Те са оригинални, те са ходещо предизвикателство, те са бъдещето, което разнася красота, младост и много трудно можеш да го накараш да прави нещо, което не желае“.
    За създаването на „Смехоранчета“, за техния път през изминалите 25 години, е разговора с тяхната ръководителка Виктория Петрова

– Г-жо Петрова, в началото на май с тържествен концерт отбелязахте 25-ата година от създаването на младежката формация. Имало ли е моменти, в които сте съжелявали, че сте започнали да се занимавате с развитието на „Смехоранчета“?

– Само два пъти. Първият път беше, когато видях децата много плахи, демотивирани, много пасивни. В този момент си казах: „Аз съм дотук!“

– Как успявате да запалите искрата към изкуството у младите хора?

– Младите хора си влияят един на друг. И когато дойдат да гледат театрално представление и то им хареса, като виждат вълнението на публиката, аплодисментите, костюмите, въобще магията, която цари в залата, е моят шанс те да се запалят. От друга страна, подхващам децата още от 2-ри, 3-ти клас и постепенно ги подготвям за по-големите неща, с които предстои да се занимаваме.

– На коя сцена в Габрово играете?

– За 20-ата годишнина на формацията играхме на сцената на ДТ „Рачо Стоянов“. А репетиционната ни зала е сцената на читалището при НЧ „Кирил и Методий 1928“ на Бичкинята. Там играем и някои от нашите постановки.

Мога да кажа, че тази година за нас беше много продуктивна. Направихме четири пиеси.

– С какви чувства, с какво настроение посрещнахте юбилея – 25 години „Смехоранчета“ ?

– Възрастта 25 години е млада възраст. Но и доста завидна.

– Та това е четвърт век?!

– Наистина годините не са малко. А юбилеят посрещнахме с творческо настроение. Настроение, което вдъхнови „моите Смехоранчета“ за много и интересни инициативи. За един прекрасен юбилей, който отбелязахме на 2 май – пред пълен салон. На среща с бивши, настоящи изпълнители и техните родители, с всички, които не са забравили нашите прекрасни преживявания. И трудностите, и постиженията през тези 25 години. Чувството, което изпитвах през юбилейните дни, беше комплексно – имахме много мили срещи, споделяхме спомени, вълненията, които сме имали, емоциите. Спомнихме си много вълнуващи моменти от всички тези години. Разбира се, цяла година ще продължим с различни инициативи, които имаме, за да отбележим нашия юбилей.

– Като ръководител на „Смехоранчета“ работите не само за естетическото възпитание на младото поколение, но и за изграждане на навици, свързани с усещането за красота. В този смисъл спомняте ли си кои са били най-вълнуващите моменти в тази юбилейна 25-та годишнина?

– Вълнуващите моменти са били много. Сега с много мили чувства си спомних за първите моменти, когато и аз самата още не знаех какво точно ще излезе от това, което мислех да направя за децата от Габрово. Ние правехме нещо, за което не знаехме какво точно ще излезе – как да го направим, за да има продължение, за да има развитие, да има дълголетие. И сега, по време на юбилейните ни срещи с бившите ни вече артисти – срещнахме се с момичето, което игра първата Пепеляшка и която вече е на 35 години. С момичето, което изигра първата роля на Снежанка, с момчетата, които са мечтали за главни роли, а са изпълнявали поддържащи. Въобще, спомнихме си за много неща, които стартирахме преди 25 години.

През всичките тези години сме имали и върхове, и падения, както във всеки състав. През тези 25 години моята мисъл и моята мисия бяха насочени към това да поставяме предимно комедии, тъй като името на формацията е „Смехоранчета“ – защото сме габровци, защото децата обичат комедиите. Защото комедията носи своите специфични послания – социални, нравствени, естетически.

През годините се насочихме към българската комедийна драматургия. На Ст. Л. Костов, на Иван Вазов и на други български автори.

– Коя беше първата постановка, с която „Смехоранчета“ заявиха своето присъствие на сцената?

– Първата беше „Пепеляшка“. Тя си запази емблемата на най-детска, най-привлекателна. Но през годините, както казах, и тази класика стана нашата визитка. А и децата много я харесаха, но им беше трудно. Защото тази класика е доста отдалечена от сегашното разбиране на младите хора за нравственост, за социални дейности. Но самата аз се гордея, че успяхме да се справим точно с това. Направихме „Женско царство“, „Вражалец“, както и други много силни постановки от нашата класика. Например творчеството на Чудомир ще остави следа, тъй като децата получиха много отличия за постановките по негови произведения.

Правихме и европейски спектакли, които децата приеха много добре. Самата аз трудно посягах към европейската комедия. Но ще споделя за работата ни по пиесата „Лелята на Чарли“ на Томас Брандън, която играхме с три различни екипа през различни години. Тя се прие много добре от децата. Постановката беше едно от нашите големи постижения. Голям успех имахме и със спектакъла „Как Писар Тричко не се ожени за царкиня Кита с китка накичена“. Лично аз съм фенка на българския фолклорен театър като „Женско царство“, като „Как Писар Тричко не се ожени за царкиня Кита“. Насочих се към тази проблематика, защото моите деца много хубаво танцуват и пеят. Направихме една от най-прекрасните ни пиеси, оставила дълбока следа у децата – Змейова сватба“ на Петко Тодоров. Пиесата е много силна като драматургичен материал. И децата я играха с много голямо желание. Спечелиха и много призови места с нея. Но в спомените си сега, в дните на юбилея, те подчертаха, че всички знаят за това, че главният герой в тази пиеса е прототип на Пейо Яворов. А Петко Тодоров е брат на Мина. И аз им разказах много неща за историята на пиесата, за Пейо Яворов и те обясняваха колко шестици са изкарали в училище, благодарение на цялата подготовка и реализация на постановката.

Трудното през годините беше намирането на костюми, намирането на подходящ декор и, разбира се, намирането на финанси. Защото един спектакъл, за да бъде качествен, за да го гледат с интерес, той трябва да достигне до зрителя не само със словото на автора, а и с целия комплект от въздействие – играта на малките артисти, музиката, декора, всички зрителни и звукови възприятия върху публиката. Та, тези трудности не беше лесно да ги преодоляваме. Мога да споделя, че бяхме малко като възрожденците – от много места получавахме подкрепа за нещата, които трудно се намират по магазините, от гардеробите на баба, от приятели, от познати. И така се справяхме.

Трудното понякога беше да се събираме. Защото децата са много заети с различни курсове, със спортни дейности и така нататък. Но за да се задържи съставът 25 години не е само в резултат на любовта към театъра, но и на прекрасните мигове, в които децата сами усетиха ползата от участието им групата за тяхното развитие, за тяхното израстване, за мотивацията им не само в училище, но и в живота извън него – това, което става около нас. Ще споделя, че като че аз по-трудно приемах трудностите, които срещахме, отколкото децата. Но общо взето те се справяха. Защото те правеха записите на музиката, те рисуваха някои от декорите, те търсеха необходимото и за всичко това, спокойно мога да кажа, че им „свалям шапка“.

– Има ли някои от Вашите Смехоранчета, които са поели пътя на творческата дейност?

– Четирима човека поеха пътя на актьорското майсторство. Едно от момичетата завърши НАТФИЗ. То дойде на юбилея и изпълни монолог от пиеса, в която е участвала в София. Друго момче беше в колежа „Любен Гройс“. Имаме и младеж, който учи в Америка. Той завърши Американския колеж в България и замина за Америка да продължи образованието си, върна се оттам и работи в София. Още едно от момчетата завърши актьорско майсторство и играе в софийски театър. От „моите Смехоранчета“ има лекари, имаме адвокат, имаме завършил „Хореография“ в София, имаме учители, инженери – въобще практикуват цялата палитра от професии. Не всички са с висше образование, но всички бивши „Смехоранчета“ носят театъра в сърцето си.

Но, тук държа да отбележа, че целта на нашия любителски театър не е да прави професионални актьори, а да се научат младите хора да говорят на правилен български език, да опознаят нашата литература, да преживеят театралните емоции, да се научат да работят в екип и много, много други ценни неща, които за радост и родители, и колеги учители, и директори приемат много позитивно нашата дейност.

– С какво положихте началото на Вашия юбилей?

– Бях много щастлива, че намерих една от поемите на Петко Рачев Славейков за чорбаджия, когото всички канят да отиде на театър, а той отказва. И то защото театърът не носи пари, театърът не е занаят. „Актерите“, както казва чорбаджията, не могат нищо да направят, а само веселят хората. Това лично на мен много ми допадна, а децата го изиграха перфектно. С тази поема искахме да покажем, че наистина театъра не носи големи заплати, възнаграждения, богатства. А театърът е нещото, което възпитава, създава емоции, дава специфична красота на тези, които се занимават с него.

– Обирате наградите в цяла България?

– Обираме! Но имали сме и моменти, когато сме се връщали без награди. Не мога да кажа, че винаги сме начело. Например с постановката „Посрещането“ от Чудомир, която направихме – тя беше моя авторска композиция, тъй като Чудомир не е писал пиеси. Фабулата й беше свързана с пристигането на трима министри в малко градче. И точно с тази постановка спечелихме няколко призови места. По време на ковид епидемията изпратихме нашата постановка онлайн и с нея спечелихме първо място от международен конкурс-фестивал в Америка. Сега ще изпратя и постановката „Вражалец“ за друг фестивал.

- Как премина той?

- С много труд. Самата аз се подготвях много сериозно за него. И поне моята преценка за юбилея е, че той премина оригинално. Започнахме със среща на сцената на всички поколения млади хора, участвали през тези 25 години в „Смехоранчета“.

Една голяма част от децата са участвали в „Смехоранчета“ повече от седем години. Имаше и младежи, които 11, 12, 13 години са участвали в театралната формация – от първи клас, до завършването на средното си образование, а някои от тях оставаха и след това.

– Какво предстои оттук нататък – след този вълнуващ юбилей?

– През есента, когато се съберем, ни предстои да организираме голямо парти и да връчим на дългогодишните ни участници юбилейна грамота. Защото с тях през толкова години, толкова много деца живееха с магията, наречена театър.

Замислила съм го в него да се включат не само смехоранчетата, но и журналисти, актьори от Драмата и Кукления театър. Надявам се, да успеем да го организираме така, че то да се превърне във вълнуващо, запомнящо се събитие. Да поканим габровската общественост, за да може тя да види как тези деца за 12 – 13 години са израснали. И освен, че се представят добре в училище, те отделят време за своето интелектуално развитие и да покажат на всички, че когато човек има желание, постига своите цели. Макар че аз и досега не съм си отговорила на въпроса какво задържа всички тези млади хора в театралната ни формация. Надявам се, да намеря отговор на този въпрос. Но мога да изредя участниците в „Смехоранчета“, които се задържаха дълго време във формацията и спечелиха много награди за актьорско майсторство за индивидуалното си представяне на сцената. Например Пламен Трифонов, Тихомир Иванов, Божидара Русанова, Микаела Иванова, Калоян Колев, Иван Дамянов – мога да изредя всички.

Впрочем, тази година направихме една постановка и по произведение на Ран Босилек „Неродена мома“. С този спектакъл бяхме на фестивал в Сливен, откъдето получихме награда, в Поморие бяхме и също се върнахме с наградени. А моят стремеж е с „моите Смехоранчета“ да поставяме повече пиеси от български автори, както и от автори, родени в нашия град. Освен това в последните години разширих дейността на „Смехоранчета“ да не е само за участници от определена възраст или от определена териториална общност. И така, сега в „Смехоранчета“ има и деца от с. Новаковци, където от две години сформирахме малка театрална група за словесен фолклор, с които в момента подготвяме композиция по габровските шеги. Самата аз съм възхитена от децата, които живеят и учат на село, тъй като те са много мили и непосредствени.

Държа да споделя още, че със „Смехоранчета“ обиколихме България. Играхме на големи сцени – в Русе „Сава Огнянов“, във Велико Търново на сцената на театър „Константин Кисимов“, в Хисар в залата на читалище „Иван Вазов“, в Поморие на сцената на голямото читалище „Светлина“, в Сливен в голямата зала на театър „Зора“, а на софийска сцена преди няколко години участвахме във фестивал, организиран от читалище „Съединение“, а миналата година играхме „Спящата красавица“ по Шарл Перо в Националния дворец на децата в София.

– Самата Вие как се чувствате като юбилярка на създадената от Вас театрална формация ?

– Чувствам се като човек, който е реализирал една своя мечта. Желаната мечта да създам този театрален състав, който отбеляза своя четвърт вековен юбилей. И най-вече да направя нещо, което е в главата ми, в душата ми, в сърцето ми за тези талантливи деца в Габрово. А когато публиката застане на крака след изпълнение на „Смехоранчетата“ и ръкопляскат продължително, мога да кажа, че това е най-голямата награда за всички нас. А и тази година направихме една съвременна пиеса „Светлина през ноември“ на Яна Добрева. Тази камерна пиеса е със силен драматургичен материал, с много послания, по време на която публиката плака. Децата и аз бяхме супер удовлетворени от своето представяне, заради това, че сме направили нещо, което е достигнало до всички зрители в залата. Много приятно беше и по време на премиерата на „Неродена мома“ – с бурни аплодисменти в продължение на които ние сме на сцената прави, а публиката не си тръгва, продължава да ни се радва. Точно реакцията на публиката е именно наградата на децата.

– А за Вас, коя е наградата?

– Това, че съм направила нещо за днешното младо, провокативно поколение. Нещо, което аз мога и което успях да им дам като знание, като опит, като морал, като лично поведение и отговорност И да им покажа, че нашата, българската литература, а и световната, която през годините е оцеляла, е нещото, което трябва да се цени. А те, „моите“ деца, го правят. Самата аз съм щастлива, че съдбата ме събра с тези млади хора. Те са оригинални, те са ходещо предизвикателство, те са бъдещето, което разнася красота, младост и много трудно можеш да го накараш да прави нещо, което не желае.